Договорите за ЕС представляват обвързващи споразумения между страните – членки на Съюза. С тях се определят целите на ЕС, правилата за институциите на Съюза, начините на вземане на решения и отношенията между ЕС и неговите страни членки. Всяко действие на ЕС се основава на договорите.

Договорите се изменят с цел повишаване на ефективността и прозрачността на ЕС, подготовка на Съюза за приемането на нови страни членки и въвеждане на нови области на сътрудничество.

Договорът от Лисабон води началото си от конституционен проект от края на 2001 г. (Декларация на Европейския съвет за бъдещето на Европейския съюз, или Декларация от Лакен), по който се постига напредък през 2002 г. и 2003 г. в рамките на Европейския конвент, изготвил Договора за създаване на Конституция за Европа (Конституционния договор) (1.1.4). Процесът, довел до Договора от Лисабон, е следствие от отрицателния резултат в два референдума за Конституционния договор през май и юни 2005 г., в отговор на който Европейският съвет взема решение за двегодишен „период на размисъл“. Най-сетне, на основата на Берлинската декларация от март 2007 г., проведеният на 21—23 юни 2007 г. Европейски съвет приема подробен мандат за последваща междуправителствена конференция (МПК) по време на португалското председателство. МПК приключва работата си през октомври 2007 г. Договорът е подписан по време на Европейския съвет в Лисабон на 13 декември 2007 г. и е ратифициран от всички държави членки.

Настоящото издание съдържа резултати от изследвания, финансирани със средства, отпуснати целево от държавния бюджет на Софийски университет „Св. Климент Охридски” за 2009 г.

Съдържание на документа:

ЛИСАБОНСКИЯТ ДОГОВОР - Жан-Пол Жаке

ЛИСАБОНСКИЯТ ДОГОВОР И СЪДЪТ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ - Доминик Ритленг

ПОСЛЕДНАТА РЕФОРМА В НОРМАТИВНАТА БАЗА НА ЕС? - Юлия Захариева

ПЛАХИТЕ РЕФОРМИ НА УМОРЕНА ЕВРОПА - Атанас Семов

ДОГОВОРЪТ ОТ ЛИСАБОН – ОСНОВНИ ПРОМЕНИ В ПЪРВИЧНОТО ПРАВО НА ЕС -

Христо Христев

Хартата на Основните права на Европейския съюз (Хартата) препотвърждава, вземайки под внимание правомощията и задачите на ЕС, както и принципа на субсидиарност, правата, които произтичат по-специално от конституционните традиции и международните задължения, общи за държавите от ЕС, от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и социалните харти, приети от ЕС и от Съвета на Европа, както и установената съдебна практика на Съда на Европейския съюз и на Европейския съд за човешките права. Тя създава по-голяма правна сигурност в ЕС, като прави основните права по-ясни и по-видими.

Изложените в документа разяснения са подготвени първоначално под ръководството на президиума на Конвента, който изработи Хартата на основните права на Европейския съюз. Те са актуализирани под ръководството на президиума на Европейския конвент в светлината на внесените от този Конвент изменения в текста на Хартата (по-специално в членове 51 и 52), както и на развитието на правото на Съюза. Въпреки че тези разяснения сами по себе си нямат юридическа сила, те представляват ценно средство за тълкуване, което е предназначено да изясни разпоредбите на Хартата.

Целта на член 51 е да определи приложното поле на Хартата. Този член има за цел да покаже ясно, че Хартата се прилага най-напред към институциите и органите на Съюза при спазване на принципа на субсидиарност. Тази разпоредба е изготвена в съответствие с член 6, параграф 2 от Договора за Европейския съюз, който изисква от Съюза да зачита основните права, както и с мандата, даден от Европейския съвет в Кьолн. Понятието „институции“ е утвърдено в Договорите. Изразът „органи, служби и агенции“ е широко използван в Договорите, за да обхване всички органи, създадени с Договорите или с актове на вторичното право (вж. напр. член 15 или 16 от Договора за функционирането на Европейския съюз.)

Що се отнася до държавите-членки, практиката на Съда установява недвусмислено, че задължението да се зачитат основните права, определени в рамките на Съюза, обвързва държавите-членки единствено когато те действат в приложното поле на правото на Съюза (решение от 13 юли 1989 г. по Дело 5/88 Wachauf, ССП 1989, стр. 2609; решение от 18 юни 1991 г. по Дело C-260/89 ERT, ССП 1991, стр. I-2925); решение от 18 декември 1997 г. по Дело C-309/96 Annibaldi, ССП 1997, стр. I-7493). Съвсем неотдавна Съдът потвърди тази практика по следния начин: „В допълнение следва да се припомни, че изискванията, произтичащи от защитата на основните права в правната система на Общността, обвързват също държавите-членки, когато те прилагат правилата на Общността...“ (решение от 13 април 2000 г. по Дело C-292/97, ССП 2000, Kjell Karlsson стр. I-2737, точка 37). Разбира се, това правило, така както е утвърдено в настоящата Харта, се прилага както към централните власти, така и към регионалните и местните власти, както и към обществените организации, когато те прилагат правото на Съюза.

Параграф 2, във връзка с второто изречение от параграф 1, потвърждава, че Хартата не може да доведе до разширяване на областите на компетентност и задачите, предоставени на Съюза от Договорите. Касае се за ясно посочване на логическите последици от принципа на субсидиарност и от факта, че Съюзът разполага единствено с онези области на компетентност, които са му предоставени. Гарантираните в Съюза основни права пораждат последици единствено в рамките на областите на компетентност, определени от Договорите. Следователно задължението на институциите на Съюза да насърчават прогласените в Хартата принципи по силата на второто изречение от параграф 1 може да възникне само в границите на тези области на компетентност.

Параграф 2 потвърждава също, че Хартата не може да доведе до разширяване на приложното поле на правото на Съюза извън установените в Договорите области на компетентност на Съюза. Съдът вече установи това правило по отношение на основните права, признати като част от правото на Съюза (решение от 17 февруари 1998 г. по Дело C-249/96 Grant, ССП 1998, стр. I-621, точка 45). Съгласно това правило препратката към Хартата в член 6 от Договора за Европейския съюз, разбира се, не може да бъде тълкувана като разширяваща сама по себе си набора от действия на държавите-членки, считани като „прилагащи правото на Съюза“ (по смисъла на параграф 1 и на посочената съдебна практика).